Никога няма да забравя първото си пътуване до село Лисиците през 2019 г. Стигнахме с кола до най-близкото съседно село – Широко поле. От там ни очакваха около 3 километра през жп релси. Водите на язовир Студен кладенец, около който се виеше железопътната линия блестяха от целувките на юлското слънце. Родопа планина се беше пременила с най-хубавите си зелени одежди. Тук-таме ни пресичаха пътя гущерчета. Природата сякаш беше замръзнала с най-хубавата си усмивка. Отново с техниката на гърба крачим, крачим, крачим. След около 40 минути под ярко синьото небе стигнахме малка горичка. Около километър път под сянката на боровите иглички. Сещнахме няколко рибари. Веднага стана дума за моста – поводът на нашето пътуване.
В село Лисиците се намира най-дългият въжен мост в България. Дължината му е 260 метра, а от двете му страни го държат по 40 стоманени въжета. Построен е през 1974г. През годините е взел няколко жертви. Това е единствената връзка на последните 16 жители на село Лисиците с България. Няма друг път. Не могат да минат коли. Мостът от години не се поддържа добре. Дъските му бяха прогнили. На места ги нямаше. Парапетът имаше нужда от боядисване. Минахме с малко страх по него. Рибарите вече ни бяха разказали, че десетки туристи преминават ежедневно през моста, за да се полюбуват на красивата гледка. Самият мост също изглежда впечатляващо. Заради формата му, някои дори го оприличават на Голдън Гейт в Сан Франциско.
Стигнахме и до селото. В 21 век хората там са принудени или да вървят пеш близо 5 км (1 час) до съседното село, за да си купят един хляб или да използват лодка. Затова в двора на всяко семейство има по една самоделна лодка. Ако стане пожар, до селото не е възможно да стигне пожарен автомобил, нито линейка. Няма път и за автобус. Когато има болен човек – хората го носят на гръб през люшкащия се мост или с лодка през язовира. И лятото е така, и зимата. В селото няма дори магазин.
Последният ми спомен от това пътуване е отекващия в ламаринената лодка глас на един от жителите на селото. Срещнахме се с него, когато слънцето вече се оттегляше. Небето над язовира се беше обгърнало в розово-лилави воали. Отстрани един стар орех мълчаливо слушаше молбите на този човек. Водите на “Студен кладенец” продължаваха да блестят, но почти не помръдваха. Бяхме само ние – аз, колегата ми (оператор) – Александр Осиченко и молещият се човек. Дали някой щеше да чуе молбите му…
След като се излъчи материалът, тогавашният премиер на България – Бойко Борисов направи живо включване през “Фейсбук” от автомобила си. С несмутим, ироничен тон заяви, ще младежкото ГЕРБ ще запретне ръкави и оправи моста, като подкани вицепремиера Томислав Дончев, който кимаше до него в колата, да боядиса лично моста. Пъргаво Хасан Азис отвърна. На следващата седмица беше изпратил младежкото ДПС да ремонтира моста. Да – пребоядисаха моста и отремонтираха част от дъските, но никой не беше чул молбите на хората за път.
2 години по-късно, отново през лятото, нашият екип посети за втори път селото. Мостът си беше същият. Болките и надеждите на хората също. А в деня на парламентарните избори – 4 април, откъснатите от света жители на село Лисиците бяха отново на път. Пеш. Близо час. В дъжда…, за да гласуват.
В какъв свят се намираме? Не можете да си представите как живеят хората от село Лисиците. Не път, пътека няма. Да вървиш през гора и да потъваш в кал; да се катериш по камъни по 45 мин, за да си купиш един хляб… Да ходиш по ЖП линията с километри и в дъжд, и в силен вятър. Ами в сняг? Това са възрастни хора, но и да не бяха…Те не искат асфалт, не искат магистрали. Нужно е само един багер за обикновен коларски път – колкото да мине кола или каруца. Не може в 21 век те да си строят лодки, за да прекосяват язовира за 1 бутилка олио. Или да мъкнат на гръб болен човек и да го влачат почти час до съседното село. Това са живи хора. Намират се в България. Не са на остров, не са в океана, не са в джунглата. Не е голяма отсечката. Как е възможно 19 правителства да нямат очи за това място? Как така никой не може да поеме отговорност? Това са вашите хора, вашата подкрепа, вашият народ. Няма ли да ви заболи да гледате собствените си родители да се мъчат така на село. Защо сте слепи и глухи за болката им? Моля ви, направете път за тези хора… не е човешко. И те имат право на нормален, достоен човешки живот. Заслужават. Да не кажа, че и им го дължите…
Comentários