
От време на време се присещам за малката стая, в която живее Дядо Райчо от село Чудинци. История като неговата имат много възрастни хора в страната. Не знам защо толкова здраво точно тази ми е залепнала така за душата.
2 стари скринчета и едно легло, на което той нощем допира белите си коси, уморени нозе и ръце до тези на неговата баба Кера – вече половин век.
Стените, които сам е боядисал в зелено – окъпани в саждите на стара печица, около която е толкова приятно зимата да постоиш, за да си сгрееш пръстите.
Пукат няколко дръвчета и подсвирква един чайник.
Малка крушка се е провлачила от тавана и огрява постлания с 3 вехти изрезки под.
И това е всичко.
Това “всичко”, което ухае на споделеност…, където ти е топличко и спокойно на душата. Уж малко, тясно, а така дишащо, свободно…
Та това е май щастието, така го описвам, а Добромир Иванов го запечата в снимка.
Линк към първата среща с тях в началото на 2021 г., запечатана във видео репортаж:
Comments