С всеки следващ километър Сърбия ми ставаше все по-интересна. Сърбите далеч не бяха със студени и троснати нрави, както се говореше за тях.
Този път бях докосната от една история, която преплита съдбите на два народа, които се чувстват истински свързани. По Балканите сме свикнали да казваме: “Все сме си нашенци…”
Бях го виждала по скарите, по шегите, по проядените пътища… по това, че все нещо е наше в градината на другия. До този момент, обаче не бях виждала такава интерпретация на близост – истинска близост – и в душите, и в умовете на хората. Това се случи след като изгледах сръбски репортаж за говора в село Дубле. Изпрати ми го нашият асистент-режисьор Венера Русинкова, която говори сръбски. Почти не ми трябваше превод, защото разбирах всичко като на чист български. От друга страна сърбите бяха сложили субтитри за този интересен “говор”. Село Дубле се намира в Централна Сърбия, с община Свилайнац. Какви бяха тези хора там? Цяло село… Дали бяха българи? И как така до ден днешен говорят по този начин.

Започнах да ровя из стари интернет публикации, из книги, “Фейсбук” страници… Така с изненада разбрах, че това не е единственото село, което пази този говор. Така говорят и в село Велики Извор, което се намира до гр. Зайчар. Любопитството ми се задълбочи, когато научих, че жителите на тези две села са гостували в България няколко пъти на едно и също село – село Голям Извор, Тетевенско. Стори ми се интересно да нагазя в тази балканска градина и да се поровя из корените.
От малкото запазени исторически факти се знае, че Велики Извор е основано от 3 етнически групи – косовци, тетовци и преселници от Тетевенско, основно от българското село Голям Извор.
Според легендата църквата в селото разделя горния от долния край, където живеели Тетевенци. Смята се, че именно те са оказали най-голямо влияние на езика, бита и културата в селото.
В това пътуване до мен бяха най-близките ми оператори – Александр Осиченко и Добромир Иванов. Със Саша снимахме българската част, а с Добри сръбската. Когато съм с тях на терен съм винаги спокойна, защото мисля само за въпросите, които ще задам. Навръзвам си мислено историите и чертая сценария в главата си, докато снимаме. С тях никога не ми се е налагало да мисля за това как визуално ще разкажем една история. Разбира се, имам идеи, винаги мисля за концепция, но на терен те са толкова автори, колкото съм и аз. Понякога дори повече…
Снимката е от пътуването ни в Сърбия. На нея е и Раде Стойчич – младши, без който този филм трудно щеше да се осъществи. Той беше с нас навсякъде. Превеждаше там, където имаше нужда; уговаряше събеседниците ни; уговаряше нощувките ни. А през цялото време ни потапяше и в атмосферата на Сърбия, която иначе вглъбени в снимането, можеше и да изпуснем. Благодарна съм му за огромната помощ, гостоприемство и приятните снимачни дни в Сърбия. Раде е племенник на журналистът Раде Стойчич, с който нашият екип се срещна. Той е автор на документалния филм “Говорът, който покори езика” и разказва също за съдбата на тези три села.
През 2005-та сръбският журналист Раде Стойчич започва да изследва европейските села. Успява да обиколи над 150, но винаги е живял в село Велики извор, Сърбия. За него най-важни за отношенията с хората. Каза ми така: “ Живей така, че във всяко село да имаш къща. Имаш приятел – имаш и къща!”
Заедно със сина му започват да изследват Велики Извор. Търсениятa им ги отвеждат до вълнуващо сродство между едно българско и две сръбски села.За българската връзка и близостта на селата двамата разказват в документален филм.
“Беше ни интересно да чуем как говорят нашите в България, от къде са нашите дошли във Велики извор. След това да чуем как говорят и в Дубле. Да покажем на младите къде са корените и какво не трябва да забравят.” – Раде Стойчич, старши
В гр. Зайчар се запознах с Деян Кърстич – много интересен етнолог и антрополог, който допълнително обрисува картината.
“Интересно е, че границата е трябвало да слиза от Връшка чука към Тимок и те да останат в България. Още от турско време обаче, това е било едно много богато село, което се е занимавало с конярство. Тогава княз Милош е казал: “Давам 4 села, но Велики Извор трябва да бъде в Сърбия по икономически причини”. Той е подкупвал турците, а на много места е и променял границата с малко и по този начин Велики Извор е попаднал тук. Истинско чудо е как това село е консервирало своята култура. Те и до ден днешен пазят своя говор, който е якавски, а всички около тях са екавци. Това ясно показва техния произход. Интересното тук е, че те никога не са били в българската държава, обаче, са открили някои начини да съхранят своите особености и така наричат своя говор, своите носии и всичките си обичаи “изворски”. Изгубило се е чувството за принадлежност към България. Те се самоопределят като сърби, но от друга страна изключително ревностно пазят културата си” – Деян Кърстич, етнолог
Comments