TV Series

Остров Кихну е магично кътче в Балтийско море – свят на силни и смели жени, които са съхранили живи традициите и са превърнали културната памет в основен ресурс за бъдещето на общността. Кихну носи и белезите на тежките страници в естонската история. Днес, както и в други точки на балтийския регион, страхът от война е жив. Именно затова островът е толкова ценен – той е живо огледало на многоликостта в нашия общ европейски дом. Във времена на несигурност корените се превръщат в невидимата сила, която ни държи изправени, а да ги съхраним означава да запазим ценността на нашия свят. Защо естонският остров е наричан последният оцелял матриархат на Европа?

650 метра под земята в Полша. Тази седмица разказваме историите на Ян Новак, Дариуш Депта, Радослав Войнар и Себастиен Биернацки - няколко поколения миньори от Горна Силезия - най-големият въглищен регион на Полша и един от последните бастиони на тази индустрия в ЕС. За тях и още 46 000 миньори в Полша всекидневието из дълбините на земята не е просто работа, а ежедневна смелост и отдаденост - съдба, споделена от хиляди семейства в страната. Някои от тях още от деца са мечтали да последват пътя на бащите и дядовците си; за други - това е било най-сигурният начин да осигурят спокойствие и бъдеще на близките си - стабилен доход, ранно пенсиониране, уважение в общността. Но на каква цена? Още с първите 15 минути под земята целият си в пот. Въздухът е топъл и тежък, а прахът полепва по кожата ти и става неразделна част от теб. Под земята не един живот е угаснал - понякога и по собствена воля. Миньорът има „златни ръце“ - може всичко, както споделя бившият миньор Радослав Войнар: “Работата в мината ме обогати и ми отвори различни пътища в живота. Даде ми ценен технически опит - миньорството съчетава хидрология, механика, физика... Изисква сила, издръжливост и умения за работа в екип – качества, полезни навсякъде.“ Но какъв е пътят на миньорите след затварянето на мините? В Полша е предвиден въгледобивът да приключи през 2049 г., но по данни на Магдалена Хавула, експерт "Справедлив преход" към Фондация "Енергиен форум" - енергийните анализи показват, че това е твърде късно - процесът на затваряне на мини върви много по-бързо от заложеното в социалните споразумение. Това разминаване с планираните срокове е сериозен проблем за миньорите, които имат нужда от алтернатива. Какъв е опитът на Полша по пътя на справедливия преход, така, че всички заети в този сектор да имат сигурност? Миналото тежи, но бъдещето вече чука на вратата.

Баарле-Хертог/Баарле-Насау - градче, разположено между Белгия и Нидерландия, неслучайно наричано „миниатюрен Европейски съюз“. То отдавна е своеобразна лаборатория за европейска общност и често служи като тестово поле за нови промени в общото законодателство на ЕС. Къде другаде биха могли европейските правила да бъдат по-добре изпитани, ако не там, където две държави физически споделят една и съща земя? Баарле представлява уникална териториална мозайка - 30 анклави на по-малко от 80 кв.км. Местните хора отдавна са свикнали да живеят в това нестандартно съжителство и го превръщат в ежедневен урок по толерантност и уважение. Трудно е да не се възхитиш как тази средновековна плетеница от земи - родена от феодалните разпределения на някогашни владетели - е успяла да преживее векове, войни и политически сътресения, за да се превърне днес в своеобразен оазис на европейския дух. Историята му звучи почти като легенда - нереална, утопична, но все пак истинска. Тя кара човек да се запита: какво всъщност означават границите днес, къде започва чувството за общност, и какво е истинската социална сигурност в обединена Европа?

Да видиш Храма на Възкресение Господне в Йерусалим... привечер - притихнал, осветен от мека светлина, е среща с вечността. Дебелите му колони носят тежестта на хилядолетия история, а върху тях лежат шепотите на безброй молитви. Когато мюсюлманските пазители затворят портите му в края на деня, в този акт има особена хармония - напомняне, че в Йерусалим свещеното никога не принадлежи само на един народ, а на всички, които идват тук с чиста молитва. Така, както водата преминава през камъка и свързва пластовете на времето, така и вярата свързва хората - различни по път и обред, но еднакво жадни за светлина. Може би затова най-святото място в града диша с онова тайнствено усещане за общ извор. Йерусалим и неговият подземен воден свят са само една нишка от историите в следващите два епизода на „bTV разказва“, посветени на водата в страна, чиято територия е 65% пустиня. Израел - място, където няма воден режим, няма значителни загуби по мрежата и няма дом, до който водата да не достига. В Израел водата не е просто ресурс. Тя е история, вяра и оцеляване. От Галилейското езеро до пустинните пейзажи на Негев водата носи дълбоко духовно значение за юдеи, християни и мюсюлмани. Днес водата е една от най-важните теми в света - ресурс, от който зависи бъдещето на цели общества.

Как в Израел правят вода от въздуха? И как една страна, в която 65% от територията е пустиня, успява да управлява водния си сектор така, че да няма режим на вода, да няма загуби и нито един дом без достъп до нея? Там, където природата, вярата и политиката се преплитат по начин, почти невъзможен за срещане другаде по света. Земя между морето и пустинята - място, където горещият климат и недостигът на вода раждат световни иновации. През вековете водата е била граница и мост, източник на конфликти, но и основа на мир. Тя е свързвала и разделяла народи, оформяйки пътя на човешката цивилизация. И днес, както преди хиляди години, водата продължава да пише историята.

Почти всичко в ежедневието ни е подчинено на закони. Като част от общността на над 450 милиона граждани на Европейския съюз, всеки от нас иска да бъде уверен, че правилата, които се създават в сърцето на Европа, стъпват на надеждни източници на информация. Именно това е мисията на Съвместния изследователски център на Европейската комисия. Той предоставя независими научни анализи, които подпомагат разработването на ефективни европейски политики. В този процес участват всички държави членки. Разказ за двама от българите, чиито знания и труд допринасят за по-добра европейска наука и по-информирани решения в полза на всички нас.

След разпадането на СССР, през 1991 Естония е отново свободна. С почти празна хазна, остаряла инфраструктура и ограничен ресурс. Вместо да тръгне по познатите пътища, страната избира нов маршрут – дигитален. Само за 34 години естонското общество се превръща в най-дигиталното в света. Естония преминава през три дълги и предизвикателни етапа на дигитална трансформация и днес вече се намира в пост дигиталната ера. Страната работи по модел на персонализирано управление, в който държавата разполага с достатъчно данни, за да може да предвижда нуждите на своите граждани и да им предлага услуги още преди да са ги потърсили, както и да търси решения за потенциални проблеми, още преди да се проявят. Промени, като тези, през които е преминала Естония не се случват лесно в едно общество, затова и част от смелите решения там са станали реалност чрез закони. Културата на иновациите се базира на опити, провали, бързо учене и нови опити. В много страни, обачи провалът носи загуба на доверие. А дигиталните решения работят само, ако има доверие. Без доверие те губят смисъл.

Европа е най-бързо затоплящият се континент, а наводненията са най-честото и най-скъпо струващото природно бедствие. През следващото десетилетие се очаква рискът и щетите да продължат да нарастват. А Копенхаген е един от малкото градове в света, който успява да превърне водата от своя най-голяма уязвимост в източник на устойчивост. Наводнения се случват и в Дания, и в България – различни по мащаб, но с едно общо предизвикателство: как градовете ни да станат по-устойчиви на климатичните промени. В северните страни архитектурата обединява защитата и усещането за уют, докато у нас реакцията често идва след стихията. Между несигурността и спокойствието, между бетона и зеленината, възниква въпросът – как градската среда може да направи хората по-щастливи?